Земни богове и паднали ангели в лабиринта на човешката душа

Доктор Лазар Георгиев пътуваше по света, изнасяше лекции, развиваше се. Славата му растеше. Беше ухажван. Твореше сред прекрасни колеги, повечето от които незнайно защо жени.

Все повече четеше и откриваше нови хоризонти. И все по-често се питаше защо хората не могат да научат всичко за света и вселената лесно и бързо, защо трябва да губят ценно време от малкото години в този свят за неща, които са токова очевидни. Защо? Обичаше този кратък въпрос. Питаше, защото знаеше вече, че трябва да има още нещо, което да му покаже верния път.

Този път щеше да го отведе към бленуваните светове.

Онази безплътна жена от копнежите му все още го хващаше нощем за ръка и тихо го повеждаше към желаните светове, където имаше светлина и... където боговете го целуваха. Той беше ангел. Богоизбран. Събуждаше се прероден и смел.

Не говореше с никого за своите видения. Та кой смееше да говори тогава за богове и ангели?! Само лудите. А той не беше луд. Дали не беше гений?

Дали геният и нервноболният не са огледален образ на едно цяло?

Доктор Лазар Георгиев се докосваше до вечните въпроси в живота и се стремеше да намери научни отговори за човешките вълнения от векове...

По-късно щеше да говори и за тези вечни въпроси на една от редовно провежданите в Института му срещи:

„Ако всички ние, които сме така наречените „нормални хора“, нагледно си представим, че сме в пресечната точка на представите ни за нормалност в живота, то еднакво отдалечени от нас в безкрая са, от едната страна, хората с психични разстройства, а от другата страна – гениите...

Лудостта и гениалността са въпрос на гледна точка, колеги.

Човешка норма...

Ако ви кажа днес, че аз като лекар психотерапевт сам съм излекувал някой психично болен, ще ви излъжа. Аз само съм го подкрепил и съм му показал как той сам да се излекува. Ако той не иска да се излекува, няма спасение. В този момент аз само зная повече за неговото състояние и вярвам, че той може да оздравее. Предлагам му решения, които той има свободата да приеме или отхвърли. Аз го подкрепям както родител, който иска да покаже на детето си как да кара велосипед, а то самò се научава.

Аз съм убеден, колеги, че всеки жив човек има безкрайни възможности в холограмната система на своята същност. Тези безкрайни резерви са взаимосвързани и хармонично оркестрирани във вдъхновяващ емоционално-художествен ред. И той, човекът, се убеждава, че наистина е паднал ангел. И той става и полита. Ето, това е тайната на моите идеи. Там внушенията не се налагат, те се заместват с... вдъхновения“.

Смълчаната зала слушаше притихнала изстраданите в съмнения и търсения слова на Доктора, а колегите му се възхищаваха на обобщенията, граничещи с прозрения. Жените политаха след него. Летяха и творяха, огрявани от науката му."

(Откъс от книгата "Жените на Доктора" (Издателство ВББ), автор Ангелина Караславова)