ДЕТСКИ КОПНЕЖ, ИЛИ ВЪЛШЕБЕН СЪН - ИСТИНСКАТА МАГИЯ НА БЕЗКРАЯ В ЧОВЕШКАТА ДУША

“ В един такъв ден, останал да лежи в леглото си до бумтящата печка-кюмбе, завит презглава от страх, че е съвсем сам в къщата, малкият Лазар се беше сгушил на кълбо под тежкия юрган и без да посмее да помръдне, без дори да диша, боязливо отвори едно око...

Със страх от неизвестното в тишината и много предпазливо Лазар погледна, изви без да мърда, очите си наляво, после надясно и накрая право нагоре. Там, почти на тавана...видя неземна красива картина, която го завладя:

- Ти ли си, мамо?!? – извика той

В бляскавото стъкло на замъгления пт пушек и студ прозорец, осветено от

приказна дъга в преливащите се цветове на вълшебен калейдоскоп, пред очите на детето се разкри един неочакван приказен свят от светлини и сенки. Сред дълбока, застинала в трепетно очакване гора с вековни бели дървета лъкатушеха тесни пътеки, а по тях весело подскачаха бели зайчета, прелитаха бели гълъби и цъфтяха бели кокичета с наведени главички. Ярка светлина огряваше крилата на светещи бели ангели, а на един бял еднорог кон в прозрачната сянка на смътен копнеж се приближи непознатата за него, но безкрайно близка нежност на мама...

- Мамо! – извика той, а тя нежно почти докосна горящото чело на прималелия от възторг и тръпнещо очакване Лазар.

Не разбра какво се случи, само знаеше, че светещата жена се усмихна и той

Потъна, изгуби се в нежността на топлината в очите й. Без да продума. Тя пое малката протегната нагоре ръка и той се извиси. Двамата се понесоха над вълшебните дървета в гората, над облаците в небето, над звездите. Наоколо беше светло и леко. Детето Лазар се смееше с възторг, а тя – бялата жена, невидяната майка от бляновете му, се усмихваше и го издигаше все по-нагоре, осветяваше пътя сред нови светове,

В тези светове имаше деца като него – с къси панталонки и светещи очи. Те разгръщаха вълшебни книжки с кръгчета и чертички и малките човечета му пееха и разказваха необикновените си приказки за звездни пътешествия. Имаше и красиви жени – досущ като майка му. С нежни гласове и те пееха за любовта на майките, за свободата на бащите, за знанието и вярата.

- А какво е това знанието? – попита плахо детето.

Жените само се засмяха и нищо не отговориха, но той дочи ясен глас в сърцето си: “Пише го в книжките. Но сега, дете, време е да се върнеш у дома, там е твоят живот, живей го...”

- Мамо, не ме оставяй!... Колко много те обичам, мамо! Искам да си винаги с

мен... – безмълвно се смееше малкият Лазар.

Задуха вятър и образът на прекрасната жена с бели дрехи и светли нежни очи се обви в мъгла. Гласът й се сля с песента на птиците и Лазар отново видя светещата гора с бели дървета и скачащи бели зайчета, със светещите бели цветя, дори усети аромата им и топлината на слънцето го заслепи.

Дали това беше сън, или истина?

- Събуди се, Лазаре, детето ми. Ето ме. Няма страшно сине, тук съм и никога

няма да те оставя сам. Стани, Лазаре, стани и върви по своя път – каза баща му и заплака.

- Тате, сънувах мама... – проплака детето – но беше истина тате!

Дали беше сън, или истина? Лазар никога не разбра, но помнеше всичко..."

След много години световнопризнатият професор доктор Лазар Георгиев, наричан от всички Доктора щеше да разкрива на хората тайните за ИСТИНСКАТА МАГИЯ В БЕЗКРАЯ НА ЧОВЕШКАТА ДУША.

(Кратък откъс от книгата “Жените на Доктора” на Ангелина Караславова,

издадена в памет на Проф.д-р Лозанов от Издателство ВББ/София)